Обичта на професор  Любомир Пенев към България и всичко родно, го кара да „съживи“ нещо забравено във времето,  да  разпали огъня в  загасналото огнище, да застели пода с бабините черги, грейнали с цветовете на мирозданието, та да се чуват  извечните български  песни като откъслечно ехо, огласявало дуварите и чардаците на старите къщи - свидетели на един по-истински живот, подчинен на вековни, проверени от времето нравствени устои.

На въпроса зададен от покойната му майка, „ Защо са ти толкоз къщи, сине?“ , той отговаря:

„Ще ти кажа защо. Не ми трябват толкова къщи, нямам време дори да се заседявам в тях. Но ми е жал за тях! Най-вече защото от старите къщи струи толкова изискано и високо художество, каквото трудно се среща в днешно време. Погледни  ги - някои са били по-големи и богати, други по-малки и дори убоги, но няма да намерите една с една да се повтаря!

Няма такова друго чудо, братя, като истинската българската къща! Тя е правена така, че когато престъпиш прага й, горестите и тегобите да останат отвън! Тя е правена така, че да украси и съседната къща, а съседната да украси следващата, навързани през зидове, еркери и чардаци, тъй както природата преплита скали, коренища и бързотечни реки в съвършенството на мирозданието!“